Списание Обектив Ð½Ð° Български хелзинкски комитет публикува  интервю, в което задавам въпроси на г-н Иван Иванов ÐºÐ¾Ð¸ от престъпленията на комунистическия режим Ñƒ нас могат да бъдат определени като престъпления без давност.

http://www.bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv18706#u1

      
За да задържи получената през 1944 г. с „решаващата помощ” на чужда окупационна армия власт, Българската комунистическа партия (БКП), която никога не се е радвала на широка обществена подкрепа в България, трябва по съветски образец да унищожи политическия, военния и стопанския елит на страната, да сломи всякаква възможна съпротива, избивайки не само политическите си противници, но и всички хора с авторитет по градове и села, които евентуално биха се превърнали в лидери, и да насади унизителен страх в цялото общество чрез чудовищни репресии.

За тази цел БКП създава мощен репресивен апарат и прибягва до масови убийства на хора без съдебни процеси, до противоконституционни и несправедливи съдебни процеси, до създаване на концентрационни лагери и до нечовешко третиране и изтезания в тях и в затворите, до ограничаване и нарушаване на основни права и свободи. Ето някои от по-тежките нарушения: конфискация на частната собственост, отнемане на средствата за производство, включително и на земята, липса на неприкосновеност на личния живот, ограничаване на свободата на сдружаване и събиране, на правото на информация, пълна липса на свобода на печата, тежко нарушаване на свободата на съвестта, мисълта и изразяването, премахване на плурализма и невъзможност за реална политическа дейност. Въпреки това, през целия си половинвековен период режимът продължава да се страхува от евентуална съпротива и, освен тотален контрол на специалните служби над живота на гражданите, не престава и преследването на религиозна и етническа основа, нарушавайки правото на етническо самоопределение.

В периода 1944-1989 г. много от престъпленията, извършвани от длъжностни лица по нареждане на управляващата Българска комунистическа партия (БКП), са били престъпления и по тогава действащите закони. Например, и по тогава действащите закони извършването на убийство е тежко престъпление, да не говорим за екзекуции без съд и присъда, извършвани по списък и по нечие нареждане.

По обясними причини извършителите им не са преследвани, а жертвите не са могли да се надяват на справедливост и на защита. Давността на много от тези престъпления е изтекла още преди рухването на комунистическия режим, но след 1989 г. в някои източноевропейски страни бяха приети закони, според които поради невъзможността по време на режима жертвите да потърсят адекватна съдебна защита, давността за тези престъпления започва да тече от момента на падането на режима.

В България не бе приет съответен закон, а единствено бе прието увеличаване на давността за убийство на „две и повече лица” от 20 на 35 години.

За престъпления срещу хуманността и човечеството и за геноцид давност няма, но за да може извършителите на тези тежки престъпления да бъдат съдени, необходимо е страната не само да е подписала съответните международни конвенции, но и те да са станали част от вътрешното законодателство и Наказателният кодекс да предвижда съответните наказания за тях.

21 години след падането на режима продължава съпротивата на наследниците на престъпната политика на БКП – включително и в днешното Народно събрание(!) срещу необходимостта от възстановяване на справедливостта в обществото с евентуално осъждане на поне част от особено тежките престъпления, извършени по време на режима.

Кои престъпления на бившия режим могат да бъдат определени като престъпления без давност, могат ли те да бъдат осъдени според сега действащия Наказателен кодекс, създаването на концлагери в България и престъпленията, извършвани в тях, юридически отговарят ли на определението „престъпления срещу човечеството” и възможно ли е едно от последните тежки престъпления на комунистическия режим т.нар. „възродителен процес” да бъде разглеждан като геноцид?
С тези въпроси се обърнах към Иван Иванов, председател на Комитета за българо-европейско сътрудничество със седалище в Швеция.

 Ð”Г

Престъпленията по време на т.нар. „възродителен процес”
през 1984-85 г. и т.нар. „голяма екскурзия” през 1989 г.
в България могат да попаднат в категорията „геноцид”

Интервю на Даниела Горчева с Иван Иванов, Упсала, Швеция

През 1969 г. България ратифицира [1] ÐšÐ¾Ð½Ð²ÐµÐ½Ñ†Ð¸ÑÑ‚а за неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството. За България тази Конвенция влиза в сила от 11 ноември 1970 г., но тя бе публикувана едва наскоро след инициатива на народния представител Лъчезар Тошев.² Необнародването до края на 2010 г. на тази конвенция отменя ли действието й за периода от ноември 1970 до декември 2010 г.?

Ратифицирането и обнародването вътре в страната на една международна конвенция не правят тази конвенция задължителна за изпълнение норма на вътрешното законодателство на страната, ако не е налице поне една от две предпоставки. Необходимо е или текстовете на конвенцията изрично да се пресъздадат в текстове на вътрешни закони, или да има изрична обща – например конституционна норма, която да обявява текстовете на ратифицираните и обнародваните международни конвенции автоматично за приоритетна част от вътрешното законодателство на страната.

В първата комунистическа конституция, влязла в сила от 6 декември 1947 г. и действала до 18 май 1971 г., тоест включително и по време на международноправното влизане в сила за България на Конвенцията за неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството на 11 ноември 1970 г., отсъства фундаменталната норма за една демократична конституция: ратифицираните, обнародваните и така влезлите в сила международни конвенции да са пряка и приоритетна част от вътрешното законодателство на страната (каквато норма отсъства и във втората комунистическа конституция в сила от 18 май 1971 г. до 13 юли 1991 г.).
Тази норма е записана едва през 1991 като чл. 5 ал. 4 от днешната Конституция и е в сила от 13 юли 1991 г.

В конкретния случай обаче, независимо че Конвенцията за неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството, обнародвана или необнародвана, не е станала автоматично част от вътрешното законодателство на страната, в Наказателния кодекс на страната, влязъл в сила на 2 април 1968 г., е създадена Глава 14 „Престъпления срещу мира и човечеството”, включваща от 12 декември 1975 г. и описания, вид и размер на наказания за престъпления, за които се отнася тази конвенция, и в чл. 79, ал. 2 в същия кодекс е предвидено за престъпленията в тази глава да няма давност.

С това текстовете на конвенцията са пресъздадени в текстове на закон от вътрешното законодателство на страната и „де факто” тя е направена задължителна за изпълнение от всички в страната.

Въпросният Наказателен кодекс е валиден непрекъснато от влизането му в сила на 2 април 1968 г. до днес. Глава 14 „Престъпления срещу мира и човечеството” и чл. 79, ал. 2 не са отменени и до днес и това означава, че за описаните в нея престъпления срещу мира и човечеството, извършени след влизането в сила на Наказателния кодекс на 2 април 1968 г., няма давност.

Такива престъпления могат да се наказват и днес, като според влязлата в сила на 2 октомври 1992 г. в България Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи (чл. 7), налаганото наказание не може да бъде по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено.

Да обсъдим незатворените и след 1970 г. концлагери – Белене например, както и т.нар. „възродителен процес” през 1984-1985 г. и последвалото прокуждане на 300 хиляди турци от България през лятото на 1989 г., известно с циничното наименование „голямата екскурзия” . Те попадат ли под определението „престъпления срещу човечеството” и/или геноцид?

В Конвенцията за неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството на ООН в сила в България от 11 ноември 1970 г. под „престъпления срещу човечеството” се има предвид стриктно престъпленията преди и по време на Втората световна война, определени от Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал от 8 август 1945 г. и потвърдени в резолюции 3 /I/ от 13 февруари 1946 г. и 95 /I/ от 11 декември 1946 г. на Общото събрание на ООН.

Престъпления, макар и донякъде подобни, извършени след това, включително и престъпленията в лагерите и тези по време на „възродителния процес” и „голямата екскурзия” в България, в юридически и конвенционен смисъл не влизат във въпросната група „престъпления срещу човечеството”.

В Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид на ООН в сила в България от 23 юни 1950 г. в чл. 2 под „геноцид" се разбира всяко едно от действията, извършени с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава: а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата; в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти; г) мерки за предотвратяване ражданията на групата; д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

Престъпленията по време на „възродителния процес” през 1984-85 г. и „голямата екскурзия” през 1989 г. в България могат да попаднат в категорията „геноцид”. Без съмнение те бяха извършени по отношение на членове на етническа и религиозна група с цел унищожаването й отчасти или изцяло като такава етническа и религиозна група и включваха убиване на членове на групата, както и причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата, както са описани от 12 декември 1975 г. и във вътрешното законодателство на страната в чл. 416 на Глава 14 „Престъпления срещу мира и човечеството” на Наказателния кодекс. За тези престъпления същият кодекс от 12 декември 1975 изключва погасяване по давност (чл. 79, ал. 2).

А убийствата на политически затворници в лагерите и в затворите могат ли да бъдат разглеждани като престъпления срещу човечеството и ако – не, какъв е срокът за тяхната давност и откога тече той, тъй като по време на режима до края на 1989 г. извършителите и подбудителите на тези престъпления бе немислимо да бъдат преследвани?

Убийствата на отделни лица не преди и по време на Втората световна не се считат за престъпления срещу човечеството и те се погасяват по давност, защото Конвенцията за неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията срещу човечеството има предвид стриктно престъпленията преди и по време на Втората световна война, определени от Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал от 8 август 1945 г. и потвърдени в резолюции 3 /I/ от 13 февруари 1946 г. и 95 /I/ от 11 декември 1946 г. на Общото събрание на ООН.

Най-дългата давност за престъпления в България до 1990 г. бе двадесет години, което означава, че тя е била изтекла необратимо за всякакви престъпления, извършени преди 1970 г. В Полша и в Чехия, непосредствено след паметната 1989 г., бяха направени тълкувания и бяха приети закони, според които давността за подобни престъпления не би трябвало да се счита за текла за време, през което те не биха могли да бъдат наказани поради противозаконното им игнориране от зависима от извършителите им съдебна власт. С приемането на тези закони периодът на теклата давност за въпросните престъпления до падането на комунистическите режими в тях през 1989 г. бе отменен и това направи преследването им и наказването им след това възможно. В България подобно тълкуване за давността и приемане на съответен закон за въпросните престъпления не са сторени и до днес, вече над двадесет и една години след отпадането на абсолютната зависимост на съдебната власт от политическата власт на подбудителите и извършителите им след 1989 г. Ако днес в България се приемат тълкуване и закон за нетекла давност за въпросните престъпления на комунистическия режим в България до падането му през 1989 г., както някога в Полша и Чехия, това ще отмени започване на изтичане на давност до 1989 г., но не и започване и изтичане на давност от 1989 г. до днес, поради обстоятелството, че след 1989 г. престъпленията вече можеха да бъдат наказвани. Това означава, че ако такива тълкуване и закон бъдат приети днес в България, давността не ще е изтекла единствено за престъпления, за които давността е най-високата днес възможна от 35 г. единствено за убийство на две и повече лица, ако такива престъпления има извършени и извършителите им са все още живи.

През 1990 г. наистина срокът за давността на убийства на две и повече лица е увеличен от 20 на 35 години. Какво се разбира под убийство на две и повече лица, бихте ли пояснили?

Под убийство на две и повече лица логично се разбира едно и също престъпление убийство по приблизително едно и също време, в обща мотивна, действена и логическа връзка, при което убитите жертви са две или повече. Например убийство на две или повече лица при грабеж, терористично взривяване на две или повече лица, отравяне на две или повече лица чрез обща храна и подобни.

[1] ДВ, бр. 31 от 1969 г. [обратно]
[2] ДВ, бр. 99, от 17 декември 2010 г.  [обратно]

PS

Препоръчвам и изключително ценните статии на Татяна Ваксберг "Защо комунизмът не е геноцид", публикувани в Бюлетина на БХК:

http://www.bghelsinki.org/bulletin/2010-23/zashto-komunizmyt-ne-e-genocid

http://www.bghelsinki.org/bulletin/2011-24/zashto-komunizmyt-ne-e-genocid-vtora-chast